ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ЕЛЕКТРОННИ И ХАРТИЕНИ ИЗЯВЛЕНИЯ И ДОКУМЕНТИ

Според правната доктрина, документът е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. Изявлението от своя страна може да бъде окачествено като израз на волята на даден правен субект, насочен към постигането на определен правнорелевантен резултат.

Съгласно чл. 2 от  Закона за  електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията.  Изискване към съдържанието на понятието за електронно изявление е преобразуването от словесно изявление в цифрова форма и обратно, способстващо възможността за осъзнаването и разбирането му от адресата, да се осъществява чрез общоприет стандарт. Общоприет стандарт са технологични стандарти, които или са признати за такива от стандартизираща организация, или са се превърнали в стандарти, вследствие на общоупотребимост. Като пример за първия тип стандарти може да се посочи файловият формат на представяне на текстово съдържание ‘.pdf’, създаден от компанията Adobe, който е признат за стандарт от Международната стандартизираща организация (ISO) – ISO 32000-1:2008. Като пример за втория тип стандарти може да се посочи файловият формат за представяне на текстово съдържание ‘.doc’ (в по-новата модификация ‘.docx’), създадени от компанията Microsoft.

Законът предвижда възможността изявлението да съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 2 от ЗЕДЕУУ/. Това означава, че ако от обективирането на словесното изявление и несловесната информация могат да възникнат правни последици, то тяхното представяне в цифрова форма чрез общоприет стандарт би довело до квалифицирането на това представяне като правно валиден електронен документ.

Легалното определение на електронен документ гласи: „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис /чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ;  чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.)“/.

Според чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ, писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ съдържащ електронно изявление. Това означава, че електронният документ е приравнен по правни последици на писмения документ по силата на законова фикция. В подкрепа на изложеното е и чл. 184 от ГПК. Тоест, когато законът изисква писмена форма за валидност на определени изявления, тя ще се счита спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ словесно изявление. От това приравняване са изключени: 1) документи касаещи сделки, за които законът изисква квалифицирана писмена форма* /чл. 1, ал. 2, т. 1 от ЗЕДЕУУ/ и 2) онези документи, чието държане има правно значение /чл. 1, ал. 2, т. 2 от ЗЕДЕУУ/.

И хартиените и електронните документ могат да бъдат представени и приети като писмено доказателство при евентуален съдебен спор между страните. Когато документът е подписан, той доказва не само, че материализираното в него изявление е направено, но и че то изхожда от лицето подписало документа като негов издател. Това е формалната доказателствена сила на документа. В съдебен процес, правилата за подписан и неподписан документ се прилагат в еднаква степен и за електронни и за хартиени документи. Неподписаният частен документ не е нищожен или недопустим като доказателство. Неговото авторство обаче трябва да се доказва с други доказателствени средства, защото съдът не е обвързан от формалната доказателствена сила на подписа. Аналогично е и при неподписания електронен документ. Последният също може да предизвика правни последици /в този смисъл са Определение № 114 от 22.01.2014 г. по гр. д. № 5892/2013 г. на ВКС и Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС и други/. Разбира се, лицето, което се ползва от документа следва да докаже кой е автора, а правоприлагащият орган ще преценява тежестта на този документ с оглед всички други доказателства по делото.

Автор, титуляр, адресат.

Според чл. 4 от ЗЕДЕУУ,  автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител. Титуляр на електронното изявление е лицето, от името на което е извършено електронното изявление. Авторът формира воля и извършва изявлението, но не влиза в правоотношения с третите лица, породени от това изявление. Друг правен субект – титулярът, е обвързан от правните последици, защото изявлението се извършва от негово име. Правоотношенията между автора и титуляра могат да почиват върху доброволно или законово представителство. За разлика от автора, титулярът може да бъде както физическо, така и юридическо лице.

Смисълът на документите и в частност на електронните документи е обективираното волеизявление да достигне до знанието на трети лица, за които то е предназначено – адресати на изявлението. Съгласно чл. 5 от ЗЕДЕУУ, адресат на електронното изявление може да бъде лице, което по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз основа на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи изявлението в електронна форма. За разлика от хартиения свят, никой не може да бъде задължен да получава електронни изявления и да бъде обвързван с последиците от тях, без да е дал съгласие за това. Длъжни да получават електронни изявления са например получателите на електронни административни услуги по Закона за електронното управление. Съгласието за получаване на електронно изявление може да е изрично или мълчаливо, но трябва да може да се установи въз основа на „недвусмислени обстоятелства”. Това условие има обективен характер – съгласието ще се счита за налично, когато поведението на лицето, обстановката и фактите, които предхождат или съпътстват получаването на изявлението, не възбуждат съмнение и не оставят място за колебание у третите лица, че е налице такова съгласие. Пример за съгласи е изричното посочване на електронна поща или получаването на потребителски номер и парола за достъп до база данни на титуляра.

От изложеното става ясно, че електронният документ и документът, материализиран на хартиен носител на практика са с напълно идентично съдържане и имат еднаква доказателствена тежест.

Електронен и саморъчен подпис.

За да се обезпечи сигурността относно доказване на авторството върху документите, правото придава важно значение на саморъчния подпис. Последният най-общо се определя като графично изображение, позволяващо да се установи авторството върху определено изявление и съгласието на автора с това изявление.

Според легалната дефиниция дадена в чл. 13,  ал. 1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 10 от Регламент 910/2014 обикновеният електронен подпис** представлява „данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва“. Следователно електронен подпис може да бъде всяка информация в електронна форма, която позволява еднозначно установяване на авторството на изявлението, от страна на адресата. Предвид технологичното разнообразие определянето на автора може да бъде извършено дори автоматично – например поради самия факт, че изявлението изхожда от специализирано приложение под контрола на автора. На практика технологичната сигурност  по отношение на това дали авторът е лицето, което действително е извършило изявлението, не е от значение за закона. От съществено значение е страните да са се съгласили, че в отношенията помежду си ще приемат обикновения електронен подпис за достатъчно сигурен, така че да се изпълняват присъщите на всеки подпис функции – установяване на авторство, съгласие, неотменяемост. Именно в този смисъл е разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ, която гласи: „Правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.“ Като пример за обикновен електронен подпис можем да посочим електронната поща.

По отношение на усъвършенствания електронен подпис /УЕП/, чл. 26 от Регламент 910/2014 поставя четири условия в допълнение към изискванията за обикновен електронен подпис, а именно:

а) свързан е по уникален начин с титуляра на подписа;

 Уникалният начин на свързване на информацията (под формата на УЕП) с автора предполага невъзможност друго лице да използва същата информация, за да се идентифицира. Този метод на подписване следва да създава у адресата на изявлението увереност, че същото не просто изхожда от определено лице, а и че изявлението не може да изхожда от друго, трето лице. Например  ПИН-кодът за достъп до кредитна карта е известен само на титуляра на картата.

б) може да идентифицира титуляра на подписа;

Информацията под формата на УЕП следва да позволява установяване на автора на подписа. Както ѝ при обикновения електронен подпис, така и тук информацията трябва да създаде увереност у адресата на изявлението, че същото изхожда от точно определено лице. Тази цел може да бъде постигната чрез автоматизирана система, например чрез уникални потребителско име и парола на подписващия; електронно устройство, което генерира пароли за еднократно използване и други.

в) създаден е чрез данни за създаване на електронен подпис, които титулярът на електронния подпис може да използва с висока степен на доверие и единствено под свой контрол;

По отношение данните за създаване на усъвършенствания електронен подпис законодателният не посочва конкретна технология. Достатъчно е технологията да осигури възможност за „подписване“ и то по начин, единствено под контрола на автора. Следователно единствено авторът следва да има достъп до технологията за подписване – т.е. до средствата/данните, чрез които се осъществява подписването. Достъпът може да бъде както физически, така и електронен.

г) свързан е с данните, които са подписани с него, по начин, позволяващ да бъде открита всяка последваща промяна в тях.

Тази характеристика на УЕП касае методи за защита на съдържанието на електронното изявление. Обвързаността на автора с електронното изявление следва да бъде осигурена по начин, който да позволява отчитането и проследяването на всяка последваща промяна в изявлението от момента на създаването му. Например, при използване на кредитна карта на банкомат се активира съответният карточетец, налице е свързаност, която предполага изграждане на сигурна комуникационна сесия с картовия оператор и банката. Така направено изявлението, не може да се промени.

Обобщено можем да определим УЕП, като подпис с асиметрично криптиране, при които подписващият въвежда свой „ключ“ на изявлението, което подписва, а получателят на изявлението „отключва“ изявлението, използвайки публичен „ключ“. Степента на сигурност при този подпис идва от факта, че адресатите имат т.нар. публичен „ключ“ да прочетат изявлението, но не могат да го изменят, тъй като то е заключено с частния „ключ“ на неговия автор. Пример за УЕП са системите
DocuSign, PandaDoc, eSign+, EverSign и други.

Чл. 13, ал. 3 от ЗЕДЕУУ, гласи: “Квалифициран електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014. Според цитираната норма от Регламента „квалифициран електронен подпис“/КЕП/ означава усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за създаване на квалифициран електронен подпис и се основава на квалифицирано удостоверение за електронни подписи. Тоест КЕП по своята същност представлява УЕП,  който съдържа в себе си удостоверение за авторство, което се издава от регистриран доставчик на квалифицирани удостоверителни услуги.

Правната сила на електронните подписи е нормативно установена в чл. 25 от Регламент 910/2014, според който:

1. Правната сила и допустимостта на електронния подпис като доказателство при съдебни производства не могат да бъда оспорени единствено на основанието, че той е в електронна форма или че не отговоря на изискванията за квалифицирани електронни подписи.
2. Правната сила на квалифицирания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис.
3. Квалифицираният електронен подпис, основан на квалифицирано удостоверение, издадено в една държава членка, се признава за квалифициран електронен подпис във всички други държави членки.

По смисъла на Регламента единствено КЕП е приравнен на саморъчния. Това означава, че с КЕП могат да се подписват пълномощни, за които се изисква обикновена писмена форма, декларации и заявления пред държавни органи и други документи, неизискващи специална форма на документа*.

Правната сила на останалите видове електронните подписи – ОЕП и УЕП е оставена за определяне от националното право. Както бе посочено с  последното изменение на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ, в редакцията към ДВ, бр. 85 от 24.10.2017 г. страните могат да се уговорят обикновения и усъвършенствания електронен подпис да имат силата на собственоръчния подпис.

Електронен печат и мокър печат.

Легалното определение на електронен печат е в чл. 3, т. 25 от Регламент 910/2014, според което „електронен печат“ означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, за да се гарантират произходът и целостта на последните. Според т. 26 и т. 27 на посочения член,  електронният печат също може да е усъвършенстван и квалифициран. Електронния печат служи като доказателство, че даден електронен документ е издаден от юридическо лице, като гарантира надеждния произход и целостта на документа. Може да бъде използван единствено от юридическо лице, за разлика от електронния подпис, чийто титуляр може да бъде както физическо така  и юридическо лице. Регламент 910/2014 съдържа и легални определения на понятията „електронен времеви печат“ и „квалифициран електронен времеви печат“ – чл. 3, т. 33 и т. 34 от Регламента.

На практика при електронните подписи и печати се касае за технологичен способ, чрез който се цели гарантиране на произхода и целостта на данни в електронна форма. В този смисъл приложното им поле по отношение на обработваните данни е тъждествено от гледна точка на технологичните изисквания и цели. Основните различия между електронния подпис и електронния печат се разкриват в няколко насоки: 1) докато автор на електронен подпис може да бъде единствено физическо лице, а негов титуляр както физическо, така и юридическо лице, по отношение на електронния печат негов създател и в този смисъл – създател на електронно подпечатания документ, може да бъде единствено юридическо лице; 2) използването на КЕП  от упълномощения представител на юридическото лице следва да се приема равностойно на използването на квалифициран електронен печат. Обратното обаче не е възможно; 3) докато националното законодателство позволява договорното приравняване на ОЕП и УЕП на саморъчен подпис, то такава възможност по отношение на обикновения и усъвършенствания електронни печати не съществува!

Последното обаче е разбираемо, тъй като нашето законодателство  не съдържа изисквания, свързани със задължителното използване на печат /фирмен и/или личен/. В този смисъл, от гледна точка на правото липсва обект, спрямо който да се извърши приравняване.

Чл. 35 от Регламента  урежда правната сила на електронните печати. В цитирания член четем следното:

1. Правната сила и допустимостта на електронния печат като доказателство в съдебни производства не могат да бъдат оспорени единствено на основанието, че той е в електронна форма или че не отговоря на изискванията за квалифицирани електронни печати.
2. Квалифицираният електронен печат се ползва от презумпция за цялост на данните и точност на произхода на тези данни, за които се отнася квалифицираният електронен печат.
3. Квалифицираният електронен печат, основан на квалифицирано удостоверение, издадено в една държава членка, се признава за квалифициран електронен печат във всички други държави членки.

Няма изрична правна норма, която да приравнява мокрия печат на квалифициран електронен печат. Но, предвид правните и технически характеристики на квалифицирания електронен печат, можем да заключим, че той, удостоверява произхода на данните, в документа който е подпечатан с него с по-голяма сигурност, в сравнение с обикновения мокър печат.

Удостоверяването на документи с полагане на фирмен печат е масова практика. Задължителното ползване на печат е уредено в Закона за държавния печат и националното знамена РБ, но той не засяга действията на търговците. Възможността последните да ползват печат е уредена в Указ № 612 от 26.08.1965 г. на Президиума на Народното събрание, променян многократно през годините. Указът за печата в днешния му вид предвижда ползването на печати от централните и местните органи на власт и управление, от министерствата, ведомствата, организациите и предприятията. Установено е право да се ползва печат, а не задължение. В Търговския регистър се представя образец на подписа на лицата, овластени да представляват търговеца, т.нар. спесимен. В чл. 13 от ТЗ, който е под заглавие „Задължение за посочване на данни“ законодателят не е включил изискването за поставяне на печат в търговската кореспонденция. Това води до два извода: печатът няма свое собствено правно значение и не е закрепен на нормативно ниво като условие за достоверност или автентичност.

Конкретните изисквания, установени в специални закони /Закон за независимия финансов одит, Закон за независимите оценители др./  потвърждават тезата, че за останалите дейности не е законово необходимо притежанието и използването на печати.

„Заслугата“ за институционализирането на фирмения печат е най-вече на данъчната, митническата, здравната администрации, които налагат ползването им със самите формуляри, които търговецът е длъжен да ползва. В тях е обозначено място с надписи „Подпис“ и „Печат“, като неполагането на който и да било от тези реквизити води до отказ за приемане на документа. Някои учреждения заобикалят закона с вътрешни указания или дори заповеди. Ако се стигне обаче до съд, печатът или липсата на такъв няма да помогне в доказването на права.

*  Според легалното определение на §1, т. 1 от ДР на ЗЕДЕУУ; „ „Квалифицирана писмена форма“ е форма за действителност или доказване на изявлението, при която законът предвижда допълнителни изисквания към писмената форма, като нотариална заверка на подписа, нотариален акт, саморъчно изписване на изявлението, участие на свидетели или длъжностни лица при извършване на изявлението и др.“ Примери за такава специална форма са нотариалните актове, нотариално заверените пълномощни, изискване за саморъчно изписване на изявлението (някои видове завещания) и други.

** ЗЕДЕУУ, отменената Директива 1999/93/ЕО и новия Регламент (ЕС) № 910/2014 съдържат определение за „електронен подпис“, който се разглежда като основа за създаването и функционирането на другите два вида електронни подписи – усъвършенстван и квалифициран. В този смисъл в практиката се използва понятието обикновен електронен подпис, който е условие за формирането на другите два вида подписи.

„Правна помощ и юридическо обслужване“

Боян Т. Георгиев – доктор по Административно право и процес,

Преподавател по Административен процес в Бургаски свободен университет /БСУ/

/****/

• Съгласно чл. 2 от Закона за  електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/, електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията.
• „Eлектронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис /чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ; чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.)“/.
• Съгласно чл. 5 от ЗЕДЕУУ, адресат на електронното изявление може да бъде лице, което по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз основа на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи изявлението в електронна форма. За разлика от хартиения свят, никой не може да бъде задължен да получава електронни изявления и да бъде обвързван с последиците от тях, без да е дал съгласие за това.
• Според легалната дефиниция дадена в чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 10 от Регламент 910/2014 обикновеният електронен подпис** представлява „данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва“. Правната сила на електронните подписи е нормативно установена в чл. 25 от Регламент 910/2014, според който:

1. Правната сила и допустимостта на електронния подпис като доказателство при съдебни производства не могат да бъда оспорени единствено на основанието, че той е в електронна форма или че не отговоря на изискванията за квалифицирани електронни подписи.
2. Правната сила на квалифицирания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис.
3. Квалифицираният електронен подпис, основан на квалифицирано удостоверение, издадено в една държава членка, се признава за квалифициран електронен подпис във всички други държави членки.

• Легалното определение на електронен печат е в чл. 3, т. 25 от Регламент 910/2014, според което „електронен печат“ означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, за да се гарантират произходът и целостта на последните.